Поема, която не мога да пратя
Написано много набързо, искам да си го излея, затова го качвам.
Знам, че няма да те видя
Чакам те на познатата ми пейка от миналото лято,
но зная, че няма да дойдеш.
Но все се оглеждам в лицата на непознатите
с надеждата да се припозная в някого, който ми прилича на теб.
Да усетя как пулсът на сърцето ми забързва,
тръпки избиват по кожата ми,
а дъхът ми секва в секундата, в която си мисля, че съм видяла бадемовите ти очи.
Но зная, че няма да дойдеш.
Знам, че няма да дойдеш,
когато съм в любимия ни парк
и гледам малките дечица да тичат след дребните си кученца, а слънцето изпепелява тялото ми.
Смехът на семействата около мен пронизва ушите ми, изпълват им се душите,
а моята е безтегловна в пространството и наблюдава сянката на силуета ми.
Знам, че няма да дойдеш
след пет години,
когато завършвам престижния ми университет,
хвърлям шапката ми във въздуха,
поглеждам напред в тълпата
и твоето лице го няма,
Зная всичко това.
Зная всичко това до болка
и пак ми се иска ти да си там.
Залъгвам се, че ще те видя,
случайно,
невинно
и ще се погледнем все едно пак сме деца.
Деца, забравили се в миналото,
непознати в бъдещето,
но знам, че няма да те видя
и това не мога да си го простя.
22.06.2026