u/RelationshipBig4550

Израснах във добро семейство,

в което имах всичко на света.

За мнозина бях красива,

но в мен живееше една мечта —

да живея винаги свободна,

да следвам своята мечта.

Така копнея за семейство,

но след всеки мъж съм пак сама.

Защо ли е така жестока

към мен житейската съдба?

Дали ще срещна някого — кога?

Дали до мен ще пожелае да остане?

Дали ще срещна любовта,

с която дните си да споделя?

Или отново ще избирам

между любовта и свобода?

Да се изгубя, за да бъда с него,

или да векувам в самота?

А може би ще срещна някой,

готов до мене да върви

да ме обича с моите мечти

и свободата ми ще сподели.

Ти беше винаги до мен,

ти беше моята звезда.

За всичко се обръщах аз към теб —

ти беше моят татко.

Но времето безмълвно те отне,

настана тишина.

Навън е мрачно, душата ми е във мъгла,

а болката не ме оставя оттогава.

Отивам в двора, гледам твоите цветя

и всеки спомен връща онези времена,

когато бях щастлива, хваната за твоята ръка.

Сега те няма... и останах аз сама.

Ти беше винаги до мен,

ти беше моята звезда.

За всичко се обръщах аз към теб —

ти беше моят татко.

Но времето безмълвно те отне,

настана тишина.

Навън е мрачно, душата ми е във мъгла,

а болката не ме оставя оттогава.

Отивам в двора, гледам твоите цветя

и всеки спомен връща онези времена,

когато бях щастлива, хваната за твоята ръка.

Сега те няма... и останах аз сама.

Но нека болката от моя ад разкажа,

нека говоря за страха,

за загубата нека разкажа,

обидата си аз да споделя.

Как всичко мрачно пред очите ми премина,

а аз бях слаб — не можах да подмина.

Защо повярвах му — и още се проклинам,

защо допуснах го до себе си — и още не заспивам.

Страх ме е, че той отново ще се върне,

че старият ми страх в сърцето ще се сбъдне.

И виждам себе си отново слаб —

разбрах тогава колко бил е зъл.

Защото като мен и други губят вяра,

така във тях се ражда омразата прастара.

От чуждата надежда той се храни,

от страхове, от болки и от рани.

От слабостта ни той се възвисява,

над нашите страхове без свян се подиграва.

Но вече няма да се дам на страх —

ще се изправя смело срещу този враг.

Нека пак се смее, нека ме следи —

пред него няма вече да превивам плещи.

Щом паднах аз веднъж — ще стана и отново,

а този път ще бъда по-силен от преди.

Аз страдах дълго — тъгата нямаше предел,

пропадах в бездна, мислех, че съм се изгубил.

Но после се оказа — била е само яма,

а след нея ме очакваше бездна още по-голяма.

И ето — ти в очите ми ме откри,

протегна ми ръка и ме извади

от моето блато, от моето падение,

със нежност, без укор и без съмнение.

Вече цяла година правиш го за мен,

а аз понякога, макар и несъзнателно,

се опитвам и теб да повлека

във своята болка — с теб да я споделя.

Но ти разумно, с нежност и доброта,

отклоняваш мойта болка и суета.

Не ме оставяш — вървиш все напред,

пазиш ме тихо от всеки мой лед.

И щом към бездната погледна пак,

ти ми подаваш ръка в този мрак.

Не ме оставяш да падна сама —

разперваш над мене ангелски крила.

Премина той през хиляди неща,

по улиците някога живя.

Обгърнат бе от богатство и суета,

заобиколен от безброй лица.

а дните му започваха със ранната зора.

Преди да легне, гледаше Луната,

която тихо бдеше над света.

Остави след себе си множество деца,

но в дългия си път прозря едно —

че всичко тук е само суета.

И днес живее тихо, сам,

забравен някъде от този свят.

А спомените идват вечер,

когато угасва светлината —

и всичко, що е имал,

се връща във тишината.

Ти беше винаги до мен,

ти беше моята звезда.

За всичко се обръщах аз към теб —

ти беше моят татко.

Но времето безмълвно те отне,

настана тишина.

Навън е мрачно, душата ми е във мъгла,

а болката не ме оставя оттогава.

Отивам в двора, гледам твоите цветя

и всеки спомен връща онези времена,

когато бях щастлива, хваната за твоята ръка.

Сега те няма... и останах аз сама.

Ти беше винаги до мен,

ти беше моята звезда.

За всичко се обръщах аз към теб —

ти беше моят татко.

Но времето безмълвно те отне,

настана тишина.

Навън е мрачно, душата ми е във мъгла,

а болката не ме оставя оттогава.

Отивам в двора, гледам твоите цветя

и всеки спомен връща онези времена,

когато бях щастлива, хваната за твоята ръка.

Сега те няма... и останах аз сама.

В епични саги за доброто вярвам аз,

с надежда детска търся го във всеки ден и час.

Понякога във светъл ден намирам го във вас,

но срещам често злоба, завист и омраза,

от които не намирам сили сам да се опазя.

Но идва миг — припомням свойта вяра,

припомням си колко силна е тя,

по-силна от човешката злоба и омраза,

и влива в мене сили, в кръвта ми влива жар,

та вас и мен от злото да опазя —

от грозната омраза, убиваща душата.

Отнесен от лъжата своя,

не бях обръщал мисълта към Бога.

Уверен в себе си летях,

без погледа на сокол.

Затуй и нищо не видях —

обърнал поглед към своята празнота.

И неслучайно сблъсъкът със стената

пробуди ме — попаднах в неизвестността.

Измислих си момиче против самота

и ловко плъзнах се

по нишката на любовта —

отново с гръб към истината,

сторила ми се тъй зла.

Задавам си въпроси

за пустотата и белотата.

Мечтател трябва да съм бил,

очакващ отговор сега.

Защо въпроси не задава този човек?

Как бих се радвал

със същото покорство да приема

препирнята на шибания век.

Когато себе си намериш,

това значи водните илюзии да загърбиш.

Тогава може би ще си разбрал,

че всеки крие в себе си печал.

Аз търсих те — това отне ми половин живот.

До мен си — думите звучат ми като на пророк.

Прегръщам те — по телата ни се стича пот,

а в мен отеква още всеки твой урок.

Измъчвах те, но мъката не беше моя цел,

ти знаеше това и пак ми подаваше ръка.

До мен остана, макар светът да бе се свел

до болка, страх и тежестта на моята съдба.

Сега спокойно спиш, дори когато слънцето огря,

понесла си товара на живота ми със мен.

Изказвам ти благодаря — тъй вярна и добра,

и няма да забравя този дар до сетния ми ден.

Подготвят се със жлъч гореща,

За времето когат ще си известна

Сега отбягват те

Но после ще се им любимка

Подготвяй се и ти за таз любов

Тя никак няма да е лесна

Направих във живота толкоз грешки,

че срамът тежи ми на челото.

Не мога нито една да си простя,

но любовта ме върна към живота —

и аз я търся, търся без да спра.

Минавайки край мен

Блестиш със своя чар

И аз те обичам

Пренебрегваш ме

И ходиш гордо

А аз те обичам

Усмихваш се

И гледаше бодро

Не виждаш мен

И аз пак те обичам

Ти винаги ме подминаваш

Но аз все пак те обичам

Сипеш ми вина

Но как да понеса това

Със пръст ме сочиш затова

Но нямам нищо общо с тез неща

Как мога да те убедя

Че аз съвсем не съм това

Което виждаш в своята глава

И болка ме пронизва

Болко спри сега

Но тя не спира

Разкъсваш моята душа.

Сипеш ми вина,

но как да нося тази тежест

Сочиш с пръст, издигаш и стена,

а аз оставам безпомощно безимен.

Как мога да те убедя,

че аз въобще не съм това,

което виждаш в своята глава

Към мен се спуска тъмнина

Спри, не виждаш ли, че с думи

отнемаш въздуха в гърди и във душа

За лудостта си аз да ви напиша

Тревогата и мъката си да опиша

Дочувам звук от адската машина

Преизподнята край мене мина

В тишината после се роди тревога

Изгарям, пържа се във адски огън

Дали на масата ще бъдем всички

Дали ще хапнем в старите панички

Дали щом утре се събудя

Цветята ти ще бъдат пак в двора

Дали и тази сутрин като всяка друга

Ще ме посрещнеш със усмивка в хола

Когато те обидих

Отмина го

Не каза нищо

Направи се, че не забелязваш

Държа се пак така приветливо

Усмивката ти не потрепна

Така и не разбрах

Какво се случи в твоята душа

Сега изпитвам чувство за вина

От години не мога от нея да се отърва

А след вината идва и страха

Очаквам отмъщението ти зловещо

Но ти усмихваш ми се все така

И правиш жестове горещи

Показваш обич – от злоба няма и следа

А аз от чувството си за вина

Не ще успея да се отърва

Като метеорит край мене мина

Така неотразима

Ти сякаш си неповторима

Съдбата ми не пожела със теб да бъда

А ти край мене мина

Така неотразима

I want to write of madness,

to tell of all my grief and pain.

I hear the sound of hell's machine—

the underworld sweeps by again.

Within the silence, fear is born,

and wraps its fingers round my soul.

I burn as though caught in a trap,

while old wounds return, night after night.

Will we be together once again,

beside our old clay bowls?

Will I wake tomorrow to find

your flowers blooming in the yard?

Will I, this morning, as each morning,

hear your laughter break the silence?

And will you greet me with a radiant smile,

as though there were nothing frightening

left upon this earth?

За лудостта си искам да напиша

тревогата и мъката си да опиша.

Дочувам звук от адската машина

преизподнята край мен премина.

В тишината уплах се е родил,

страхът душата ми е обвил.

Изгарям в огън, сякаш съм в капани

а нощ след нощ се връщат стари рани

Дали пак заедно ще бъдем ний

над старите си глинени панички

Дали, когато утре се събудя

цветята ти ще цъфнат вън в двора

Дали и тази сутрин, както всяка друга

ще чуя твоя смях сред тишината

и ти ще ме посрещнеш с грейнала усмивка

като че няма нищо страшно на земята

I want to write of madness,

to tell of all my grief and pain.

I hear the sound of hell's machine—

the underworld sweeps by again.

Within the silence, fear is born,

and wraps its fingers round my soul.

I burn as though caught in a trap,

while old wounds return, night after night.

Will we be together once again,

beside our old clay bowls?

Will I wake tomorrow to find

your flowers blooming in the yard?

Will I, this morning, as each morning,

hear your laughter break the silence?

And will you greet me with a radiant smile,

as though there were nothing frightening

left upon this earth?

За лудостта си искам да напиша

тревогата и мъката си да опиша.

Дочувам звук от адската машина

преизподнята край мен премина.

В тишината уплах се е родил,

страхът душата ми е обвил.

Изгарям в огън, сякаш съм в капани

а нощ след нощ се връщат стари рани

Дали пак заедно ще бъдем ний

над старите си глинени панички

Дали, когато утре се събудя

цветята ти ще цъфнат вън в двора

Дали и тази сутрин, както всяка друга

ще чуя твоя смях сред тишината

и ти ще ме посрещнеш с грейнала усмивка

като че няма нищо страшно на земята